В първобитното общество към името се отнасяли като към част от тялото, подобно на очи, зъби и т.н. Единството на душата и името било нещо, което изобщо не предизвиквало съмнение, нещо повече - колкото имена имал човек - толкова били и душите му. Често скривали имената си пред противника, за да не дадат оръжие в ръцете му. Лошото отношение към името носело вреди и неприятности. В някои племена категорично забранявали да се произнася на глас името на вожда, в други имало практика да се дават на старците нови имена, за да получат нови сили. Смятало се, че сили на болно дете дава бащиното име, извикано силно в ухото му, или дори го наричали с него, предполагайки че жизнената енергия на родителите може да победи болестта. Ако малкото дете плачело твърде много, смятали, че името което са му дали, е неподходящо за него.

   В древен Египет личното име се пазело много. Египтяните имали "малко" име, известно на всички, и "голямо", което се смятало за истинското: то се пазело в тайна и се произнасяло само по време на важни ритуали. Особено почитали името на фараона. Според египетски мит бог Ра скривал името си, но Изида все пак успяла да го открие. Когато отворила гърдите му - името му се оказало вътре в тялото.
   Промяната на името отговаряло на изменение на човешката същност. Нови имена давали на юношите, когато по възраст вече ставали членове на общината. В Китай и досега съществуват "млечни" имена, от които се отказват с влизане в зряла възраст. В антична Гърция новоизпечените жреци отричайки се от старите си имена, ги изрязвали върху метални плочки и ги потапяли в морето. Отзвук от тези представи е християнската традиция, когато новопостриганият монах оставя света и своето светско име и приема монашеското си име. 

   В Стария завет Яхве (Йехова) е Божието "неизреченото Име", свещената тетраграма, която може да се преведе като "Аз съм, Който Съм". Според Библията даването на име често е Божие дело: Господ е дал имената на Авраам, Сарра, Исаак, Исмаил, Соломон, променил е името на Яков в Израил, Савел в Павел. 

   В Православието силата на името се смята за толкова значима, че святостта на иконите е действителна, само ако е написано името на изобразения светец.
    В миналото всяко християнско име се е смятало за свято. Наричайки младенеца с името на канонизиран светец, Църквата се стараела да го насочи по истинския път: нали името вече се е реализирало в живота като свято. Носещият свято име винаги пази в себе си възвишения образ на своя небесен покровител. Със силата на своята благодат светците изпращат от Небесния Чертог енергията на своето име, като емблема и израз на личността, нейната духовна и душевна нагласа. А от друга страна общността на християнските имена обединява християните в един "избран народ".

 Всеки човек е въплътено слово, осъществено име, защото сам Господ е въплътено Име и Слово...